„Хебър“ не е арена за его битки: Време е за обединение, не за мъжко мерене

Пазарджик е град с традиции. Град с душа. Град, в който една зелена страст свързва поколения – „Хебър“. Този отбор не е просто футболен клуб – той е гордост, емоция, история. И точно затова в последните дни сърцата на феновете туптят не само от разочарование след изпадането във Втора лига, но и от гняв и тревога – заради грозния публичен спор между кмета на Пазарджик Петър Куленски и бизнесмена, общински съветник и доскорошен спонсор на клуба – Румен Димитров.

И ако трябва да сме честни, не падението в спортен план боли най-много. А това, което се случва извън терена. Защото това, което наблюдаваме, не е просто спор. Това е битка на егота, облечена в костюм от уж загриженост за бъдещето на „Хебър“. И тя е отвратителна, защото използва клуба като заложник в една лична, деструктивна и напълно безполезна война.

Стига вече! Писна ни!

Да, г-н Куленски. Да, г-н Димитров. На всички ни писна да гледаме как си мерите кой колко пари е дал, кой какво направил, кой е по-велик и кой е по-прав. А отборът? А феновете? А децата, които носят екипа на Хебър с мечти в очите? Къде останаха те в тази ваша престрелка?

Футболът не е бизнес трик. Не е и политическа платформа. Той е кауза. Той е вяра. А когато използвате „Хебър“, за да си вадите очите един на друг, вие го убивате. Бавно. Грозно. Болезнено.

Малко история за размисъл

Нека се върнем малко назад. Помним времената, когато „Хебър“ тънеше в забвение. Помним годините, в които клубът беше само спомен, а трибуните – пусти. Помним и възраждането – когато за първи път от десетилетия се усети пулс. Фенове започнаха да се връщат. Децата отново повярваха, че могат да носят зелено.

И тук трябва да сме справедливи: и Петър Куленски, и Румен Димитров имат принос за това. Единият – като част от местната власт, осигуряваща инфраструктура и логистика. Другият – с бизнес опит и финанси. Никой не отрича това.

Но, господа, както двамата сте част от успеха, така и двамата носите отговорност за провала.

Разделението ви уби духа

Разривът между вас не започна вчера. От месеци се усеща напрежение, закулисни игри, удари под кръста. Докато играчите се бореха на терена, вие се борехте един срещу друг. И както често става, когато началниците воюват, страда редовият войник. В случая – футболистите, треньорите, публиката.

Вместо да сте обединени като юмрук, който може да строши оковите на провинциалната обреченост, вие се разцепихте на лагери. И в този разлом падна Хебър.

А какво всъщност искаме ние, хората?

Ние не искаме декларации в медиите. Не искаме фейсбук постове с обвинения. Не искаме показни жестове на величие. Искаме спокойствие. Прозрачност. Стратегия. Искаме отбор, който играе със сърце, не със задкулисни договорки.

Искаме децата ни да ходят на стадиона не като на арена за скандали, а като в храм – където ще се учат на вяра, търпение и страст. Искаме младите да виждат в Хебър шанс, не примка. Искаме герои на терена, а не егоисти извън него.

Време е за извинение

Най-мъдрият ход, който един истински лидер може да направи, не е да спечели спор, а да го прекрати с достойнство. А в случая – и двамата имате за какво да се извините.

Петър Куленски трябва да си даде сметка, че политическата институция не е над спортната общност. Ако градът е тялото, то отборът е душата – и когато душата страда, тялото умира. Управлението на клуб като Хебър не е просто задача от мандата – то е дълг.

Румен Димитров пък трябва да осъзнае, че спонсорството не дава право на абсолютен контрол. Когато правиш нещо за кауза, не очакваш аплодисменти. Правиш го, защото вярваш. А ако вярваш, ще продължиш да го правиш и без да те славословят.

Спрете. Просто спрете.

Спрете с декларациите. Спрете с пресконференциите, където с наведена глава уж говорите за бъдещето, но всъщност сипете обвинения. Спрете с разправиите чрез медии, съвети и задкулисни съюзи. Спрете да използвате „Хебър“ като щит за лични цели.

Вместо това – срещнете се. Поговорете. И не в кабинет или пред камери. А на трибуните. На стадиона. Там, където плачат очите на децата. Там, където вече има мълчание, а не песни. Там, където падна Хебър.

Обединението е единственият път

Истинските мъже не се доказват с публични спорове. А с обединение в труден момент. Това е моментът, в който или ще се обедините – и ще върнете доверието, надеждата и любовта в „Хебър“ – или ще се превърнете в онези, които са убили една мечта.

Имате шанс. Последен шанс. Да покажете, че сте достойни да се наричате хора на Пазарджик. Че ви пука за отбора. Че вие не сте просто „някакви си“, които минават и заминават, а хора, които оставят следа.

Хебър е над всичко

Преди Петър Куленски да стане кмет и преди Румен Димитров да стане спонсор, Хебър вече беше тук. И ще е тук и след вас. Защото отборите не умират от загуби. Те умират от безразличие и от алчност.

Ако наистина искате да останете в историята – направете така, че Хебър да бъде жив и силен. Не като средство, а като цел. Не като фон на кариерите ви, а като сърцето, за което и двамата да се борите – заедно.

Какво следва?

Първо – сложете край на спора. Инициатива за обединение може да поеме който и да е от вас. Не е важно кой ще протегне ръка. Важно е да бъде протегната.

Второ – формирайте Обществен съвет за бъдещето на Хебър – с участие на фенове, треньори, ветерани, бизнесмени, представители на местната власт. С прозрачност, с отчетност, с целенасоченост.

Трето – обявете единен План за спасение и възход на клуба. Ясен, реалистичен, с конкретни стъпки и срокове. Без политическа украса. Без PR балони. Само работа.

Четвърто – подайте ръка и на феновете. Те са гласът, който не мълчи. Те са сърцето, което не предава. Без тях, вие сте просто администратори. С тях – вие сте армия.

Финални думи

Тази статия не е срещу някого. Тя е за нещо. За Хебър. За онова момче с шал на врата, което мечтае да вкара победен гол. За онзи баща, който завежда сина си за първи път на стадиона. За онази майка, която пере екипа на детето си с трепет, защото знае, че то играе за символ, а не за статистика.

Господа, съдбата ви даде власт. Не я използвайте, за да рушите. Използвайте я, за да градите. Не се питайте кой е виновен – питайте се какво още можете да направите.

Време е да изберете – ще останете в историята като хората, които убиха клуба със спорове? Или като мъжете, които го спасиха със сърце?

Изборът е ваш. Но и наш. И докато вие се чудите, ние, феновете, сме тук. Ще сме тук и утре. С шал, с болка, с любов.

Да живее Хебър. Въпреки всичко.